© 2017 by XCoPublishing OOD & Dimitar Dimitrov.
53613552_2301699700076469_21223457928270
Search
  • Dimitar Dimitrov

Високият Път (Haute Route) 2012 - Част 1

Разказа е оригинално публикуван на www.befsa.com през Април 2012

„Високият път” е името дадено на уникалния алпийски маршрут между култовите Chamonix и Zermatt, пресичащ трите най-големи масива в Алпите – Mont Blanc, Grand Combin и Monte Rosa. Създаден в края на 19-ти век, като пешеходен маршрут и преминат със ски за първи път в началото на 20-ти век, той е ултра класиката на алпийските ски турове. Днес, има много варианти – определяни, като исторически, класически, удължен (вариацията Grand Lui и финал в Saas Fee) и т.н….в повечето случаи с дължина от над 120 километра и преминавани на ски за 7 или повече дни.

Това е разказ за нашата разходка по Високия Път в началото на Април 2012-та година, а именно класическият му ски вариант със старт в Chamonix, през Verbier и финал в Zermatt. Дължината е малко на 120км, като 86 от тях се преминават на ски, а останалите с лифт (Argentier-Grand Montets и Le Chab-Verbier-Mont Fort) или влак/рейс между селата Champex и Le Chab . По пътя се пресичат над 20 ледника, и се изкачват 18 превала, вкл. с възможност за изкачване/спускане на няколко върха над 3700м. н.в. Маршрута е рядко посещаван от българи особено в целия му вид, и идеята на този разказ и снимки е може би поне малко да променим това – и да видим повече познати физиономии в неповторимия лабиринт от ледници, сераци, кулоари, превали и върхове. Въпреки грандиозните терени и условия обаче, шанса да срещнете особено приятни и комуникативни хора по маршрута, е почти нулев – така че , определено там горе има нужда от една добра доза балканска туринг сила, обноски, а може би и още нещо 😀



Нашата идея за Високия Път не бе от вчера, но след опита ни на Silvretta Haute Route през 2011-та, бях повече от сигурен, че със Стамбето (бел. ред. Станислав Радков) ще се „заядем” много сериозно с точно този маршрут. Е така и стана! Както обикновено, всичко започва леко нервно – багажа, картите, маршрута и прогнозата за времето една седмица преди да тръгнем.…..Дълъг период от хубаво време над Алпите завършваше и следва трайно разваляне на времето с много пудра. Брееех! Е сигурно ще му мине, докато стигнем до там, а и кой вярва в днешно време на Snow-Forecast-а. Събота, 7 Април, си е дълъг ден, а вечерта се появяваме пред квартирата на Виктор във Verbier - стар приятел от катерене и ски, сега голям късметлия да е ТАМ. Катя прави пица и пием вино. Стандартните неща за Алпите – да се порадваме на гледките, на пътя, да се учудим на няколко неща, да обсъдим сезона тук и там и отново на основната тема – прогнозата за времето. А тя от лоша – по-лоша, ветрове, валеж, ниски температури. Лавинната опасност се качва от 1-ца на 2-ка за всички изложения над 2000м., а пък следобед мокри лавини в ниското. Това за Неделя, следва един ден по-добро време, и после цялата седмица много зле. Нижат се едни сантиметри, като на ротативка, едни валежи, едни облаци – просто не е истина. „Едва ли ще познаят !„ – „Е а дано да не познаят, ама надали!” Ако, чак пък толкова завали – Стамбето е със G3 ZenOxide, а аз съм взел за резерв един District. Нищо не ни пречи да разцепим и курортите - то е ясно – но след тая зима в БГ – не ни са кара изобщо, панти ни се зверски……


Ден 1


Неделя, 8-ми, Цветница! Виктор ни закарва в Chamonix (Argentier) и после ще върне колата във Verbier да ни е под ръка. Много добре от негова страна. Облаци и прехвърча сняг. В ниското сякаш няма сняг, но Виктор казва, че сме се объркали – снега бил много. Пред лифта за Grand Montet се вие опашка – половината фрийрайдъри, останалите със седалки, котки, пикели и раници като за тур. Пистови ски няма. Е, поне не сме сами за нагоре. Лифта обаче е затворен – заради контрол на лавините до 9.30. Горе се чуват бомбите (спомням си веднъж как игнорирах табелата за контрола и се наложи бързичко да карам надолу :)). Виктор казва, че тази опашка го депресира и си тръгва. Раниците на гърба, обуваме седалките, купуваме еднопосочни билети и на опашката. А то почва да вали на парцали. Големи парцали.



Половината от тураджиите си тръгват. Ние сме за нагоре ужким, а настроението е около нулата. Тръгва лифта и се натъпкваме, някъде към междинна го разчиства – „май” – поне не е мъгла. Да де, но това на междинка! Нагоре гондолата се губи в много гъста мъгла, слизаме на върха – 3280м. н.в. Супер студ и вятър, нула видимост – не е истина, не може да е истина! Напъхваме се в някакво кафене. Пълно е с народ – основно гидове и групи. Няма място, къде да седнем. Т.е. място има, но никой не иска да се дръпне леко за да се сместим. Стоим прави, гледаме картата и GPS-a. Часът е някъде там – около 11. Чакаме, настроението е под нулата доста.



Освобождават се две места да седнем, обаче през вратата влизат няколко бордисти и ни изпреварват. Казвам им, че така не бива – отговора е „Oh, this is unfortunate” и не отстъпват. Обяснявам им, че ако ги срещна на ледника, обстоятелствата ще са доста по-нещастни и все пак ги оставям. Да не почваме с бой от първия ден 😂 Все пак намираме места и сядаме. Чичката зад лавката ни гледа лошо, защото нищо не си купуваме, или поне на мен така ми се струва. Стамбето си купува сандвич (много як) и ми дава половината. Звъня на Ками – да и честитя Цветница - в България било супер топло - не ми се струва много трогната от нашия проблем с времето. Гидовете почват да обясняват на клиентите си, че деня е лош и ще се прибират. Дори нямало да им вземат пари!?! Настроението вече неможе да се опише – чудим се дали да не си ходим за България – пълна депресия……стоим и гледаме в пода. Маршрута за първия ден е корав – спускане от Grand Montet 3200м. до 2500м., после изкачване на Col Du Chardonnet – 3300м., който е труден (с рапел), после пускане, ледник и още един превал – 3200м. Следва едно дълго плато с ледник – и чак там някъде е хижата Trient (на 3100м.). Звучи ужасно с Витошка аклиматизация, а в това време пък съвсем. По ледник без следа и без видимост е прекалено опасно. Става 12 и нещо. Не се издържа повече! Решаваме да слезем на ледника – и после ще му мислим. Стамбето иска да пита за съвет един от гидовете. Млад, висок, изглеждащ супер про, с Arcteryx отгоре до долу, с английски акцент, и с група млади момчета. По реакцията на другите гидове – явно някаква местна звезда. В отговор обаче – само разклащане на главата и ехидна усмивка. „Абе какво им става на тия хора тука!!!” – „Дълъг бастун – зе…би го – глътнал си е езика!”. Най-после тръгваме по металната стълба на долу – и „о, чудо” май почва да го разкъсва. Излизаме на ледника – флага за лавинна опасност е 3-ка!!! Е чак пък толкова, а и нали сме с ABS-и 😀



Слагаме ските и тръгвам надолу в мъглата – и немога да повярвам - на ледника има над 60см. пудра. Ама, от истинската. Ровим се като прасета, а карането е уникално добро. Маркираното трасе завива наляво, ние се откланяме към ледника Argentiere. Показва се слънчице отнякъде, вали сняг и вятъра носи облаците. Изскачат първите сераци, а над главите ни върховете на веригите Les Droites и Aiguille Verte (4120м.). Абсолютно е невъзможно да се опишат – блестящи напълно немислими стени от ледени сераци и скали. Смазват те!



Пудрата си казва думата – незнам кой хормон или ензим се генерира, но вече ми е много, много по-добре. За малко да кипне чайника горе.



Стигаме, където ледниците Rognon и Argentiere се събират и спирам под едни сераци. Стамбето ми подсеща да се дръпнем настрани и почваме разбор. Хижата Argentiere е нагоре, но ще е пълно с народ, нямаме резервация, а и няма какво да правим там. Ние сме за Trient! Мъглата ту идва, ту си отива. Следва лек спор, кое всъщност е Col du Chardonnet, със съответния му ледник. Десният ръб на тази „долина” е оградена от супер стръмните скали слизащи от Aiguille du Argentiere (3901 м.), от ляво е друга малко по-ниска верига. Едва ли има друго такова място на Земята като масива на Mont Blanc. Изкачването, което следва е стръмно – 800м. денивелация в 2км разстояние.

Към превала Chardonnet виждаме две следи – в дясно от ледника едвам прозира, очевидно основната следа, сега затрупана под снега, а в ляво по една стръмна морена пълзят 2-ма души. Няма никой друг нагоре. Всъщност те не пълзят, те направо си пантят, и то много здраво, по много интересна траектория. Наблюдаваме ги известно време, изглежда да са доста в час. Стамбето предполага, че са гид и клиент. Аз съм сигурен, че неможе да е гид – първо няма да направи толкова стръмна следа, второ няма да панти с тая луда скорост и трето няма да си остави клиента назад. Добреее - както и да е, тръгваме след тях. Ако нещо не ни излезе сметката, все още можем да се пуснем към Chamonix. Евентуално.



Морената е стръмна, а следата още повече, след около 30мин. и 4-5 завоя излизаме в средата на изкачването, наклона пада. Човека пред нас, не се майтапи явно – прекарва следата супер прецизно между ледника с прилежащия му ледопад и сераци и отвесните високи скали в ляво.




Сигурно са колкото стената на Мальовица, това най-ниските :)). От ледопада и скалите падат малки лавинки и само донатягат атмосферата - определено не ми се слиза обратно от тук.



Нагоре прескачаме една цепка в ледника, още малко серпентини и почва да се провижда към превала. От време на време минават дупки в облаците и виждаме отново Vert и Droites – абсурдни са.



Имам чувство, че ще ни паднат на главите. Бързам нагоре, часът е към 14. A до Trient има прекалено много път. Стамбето ми се кара, на тази височина не трябва да пантя с тая скорост. Изнервен съм и просто немога да се бавя, въпреки, че съм сигурен какво ще последва малко по-късно. Аз пък му се карам, че постоянно си рови в раницата и се бави. Събличам се само по термобельо, гледам GPS-a и бързам нагоре.




Почти сме на превала, малко преди края сваляме ските и се качваме по обувки.




Изтеглихме късата клечка зад тези двамцата – доста усилия ни спестиха в пресния сняг. Въпроса е занапред дали ще е така! Бързам нагоре, искам да погледна от другата страна. Знам, че слизането от този превал е най-трудното от целия тур - с рапел е, но информацията, колко е дълъг и какъв е – е противоречива. Някой дори го пускали със ски, но зависело от условията. А ние незнаем, кои са подходящите условия. Имаме две по 30м. въже и се съмнявам да стигне, а точно там - в средата на точно тази планина, няма много място за грешки.



Слагам си мембраната и изкачам горе….от другата страна към Verbier е слънце, с някакъв раздухан фронт от облаци. Вятърът прави вихрушки от пресен сняг, а в далечината стърчи огромният Grand Combin (4314м.)



Казвам „бонжур”на двете франсета, които се оправят нещо и бързам да погледна в пропастта от другата страна….уфффф……не е добре!



Идва Стамбето с традиционното си „Екстра!”. После поглежда надолу 😀 Разменяме бързи изречения с франсетата – наистина са доста печени. Но се връщат!!! Всъщност били тръгнали към хижата Saleina, която се стига по-лесно от нашата Trient (само спускане), обаче имало много сняг и „in this weather you never know”……,а и не вярвали на прогнозата за утре. Меко казано съм разочарован от тях! Следва рапела, часът е 15, а по посока Trient – следа няма………




Част 2 - тук

64 views