Разказа е оригинално публикуван на www.befsa.com през Април 2012
Страшен студ! От няма и 10 минути вися в улея (онзи под Col du Chardonnet) и умирам от студ. Вятъра се ускорява към превала и върти снега в кулоара като в центрофуга. Слънцето е долу – на 200-300 метра от мен.
Зъбите ми тракат и не си чувствам пръстите на ръцете. Само с термобельо и мембрана в тази дупка, се чудя къде ми е акъла – „по дяволите, защо не се облякох горе”. Сигурно е поне -15C. Преди 10 мин. на превала франсетата решиха да си ходят, смятах, че вероятно и ние трябва да обсъдим въпроса. Стамбето обаче нищо не спомена, та реших, че не е уместно да отварям темата. Кулоара си е стръмен и пълен с много сняг, вярно преди това се майтапехме, че може и да се пробваме да го пуснем със ските, но в този сняг едва ли. Гидовете са оставили здраво хванато единично въже – около 50—60 метра дълго, което стига до междинна площадка. По надолу остават долу горе около 30 метра. Въжето обаче е заринато в снега, та се наложи да го подърпам малко, докато се освободи. Ще свърши работа и добре, че го има – иначе с нашите 2 х 30м. щеше да стане много забавно. Следата надолу е тясна, слизали са с котки, снега в следите е изринат до лед, и е доста стръмно. В ляво обаче виси голяма възглавница от пресен сняг – стои и си чака. Очевидно не са минавали много хора, чак после разбираме, че гидовете вече избягват този превал и минават комбинацията от по-лесните технически Col du Passon и Col du Tour (последния предлага много симпатично директно изкачване от Le Tour 1450м.н.в. до 3200+м. н.в. за Неделни разходки).
Слагам ските и се закачам за въжето. Ще слизам с тях, идеята ми е да пусна със ските последните 30 метра – евентуално! Стамбето ще е след мен, наглася си и той рапелното. Разменяме 2 думи и тръгвам надолу. Не е добре, свличам, но ми закача от двете страни на следата право във възглавницата. От някъде се появява едното франсе – само това ми трябваше - и публика! Казва ми, че е опасно и да се опитам да бутна навявката в скиорско ляво, докато съм горе и съм на въжето. „Аха, не е лоша идеята!”. Всъщност, 5 сек. по-късно си мисля, че е лоша идея. То, че ще я бутна лавинката, ще я бутна , това е ясно. Обаче после ще напълни целия улей, ще ни затрупа въжето (ако не го и скъса даже), ще зарине площадката и кой знае каква свинщина ще стане на изхода долу. Няма да бутам нищо!!! Качвам се горе обратно порядъчно изнервен. Въжето е заснежено и ми хлъзга в ръкавиците, само колкото да ме дразни допълнително. Стамбето ми предлага да сложа самозатягащ възел за „всеки случай”, но нямам никакво намерение, само и той да ми пречи. Махам ските и решавам да слизам с котките. Слагам ги набързо, ските на раницата, закачам се пак и газ надолу. А времето си лети! След 30 сек. съм малко преди площадката. Там е най-стръмно и за капак на всичко ми пада едната котка и увисва на лентата си. Това вече е прекалено – не ми се е случвало от години! Откачам я и я слагам на седалката. Прехвърлям се на площадката, увисвам на осигуровката, и викам на Стамбето да тръгва. Поглеждам надолу – до ледника има 30 метра – ще се пуска още един рапел! Чак тогава разбирам, колко е студено в тази дупка. И духа зверски! Свалям си раницата, осигурявам я и нея и почвам да се разправям с моята половина на нашето въже. Оправям го, определено не ми е по-топло, а Стамбето го няма! Почвам да викам и да свиря, той се показва горе прави ми някакви знаци и пак се скрива. Още 4-5мин. минават като цяла вечност. „Мамка му, какво става?!?” После разбирам, че си е загубил ръкавицата горе и я търси упорито. Продължавам да го кълна, а той най-накрая тръгва по въжето. Поне бързо наближава. На най-стръмното и на него му пада едната котка! Е, не може да е истина! Идва при мен – осигурявам го и му казвам „Стамбе, човек, замръзнал съм като куче, ще пукна от студ, давай твоята половина на въжето по-бързо и да го довършваме рапела”……..”Ама то не е най-отгоре в раницата”……”!!!!!??!?!?”….”Е ти нищо не каза горе, реших, че няма да трябва!”….”!!!! По-бързо давай – трябва да се разкараме от тука!!!!!”. Факт е – нищо не казах горе, та сега се налага да ровим. Изваждаме въжето някак си без да изтървем нищо, връзваме ги двете на прав възел, хвърлям ги надолу, повтарям му 2-3 пъти, че трябва да тегли дясното (той явно не се усеща, че нямам никакво намерение да съм в улея, когато той ще дърпа въжето) и тръгвам. Виждам, вече ясно гърлото и ледника – няма проблеми, като цяло, просто има много сняг. Под самия превал има лек наклон, после е равно и има слънчице. Отгоре в дясно обаче от Aiguille du Argentiere виси един огромен серак и няколко снежни полета.
Следите на предните групи прозират плюс порядъчно големи парчета от серака скрити под пудрата. А в проклетия кулоар има прекалено много сняг. Неизбежно между мен и ледника има и бергшрунд, но не се вижда. Не е място да си без ски, с целия този сняг над и под мен. Откачам се бързо от въжето вече долу и се изнасям в ляво под скалите. Или поне се опитвам – затъвам до над гърдите!!! Явно наистина много съм бързал, чак после открих, че съм си загубил рапелното. Не точно – ами съм го оставил на въжето и Стамбето го е прибрал без да ми казва нищо. Пълно безобразие от моя страна. Той се появява по рапела, а аз вече си слагам ските и продължавам да се треса от студ. Извиквам му да тегли въжето , да си слага ските и да се маха от там на секундата. Усещам, че ми тегли една майна за дето го оставих да издърпа и прибере цялото въже сам, но да сме и двамата там е прекалено рисковано. Спускаме се към ледника Saleina някак си до първото слънце и спираме да се оправим .
Треса се целия от студ, а на този ледник изобщо не е по-топло, слънцето едвам помага. Вятъра не спира. Сякаш имам лека хипотермия и се чудя, как на Стамбето му е топло. В тоя момент виждам, че и той подскача целия и незнае къде се намира от студ. Е добре се подредихме заради един „смешен” рапел. Слагам пухенката под мембраната, всъщност нямам други дрехи – комбинацията е термобельо, пухенка и мембрана. Стамбето има и едно тънко поларче, което очевидно му топли завидно за дебелината си и за което ще ми натяква поне до Verbier, където е и моето. По ледника – няма следа, но всичко е ясно – покрай скалите на веригата Fourche и към Fenetre du Saleina (прозореца на Saleina) – не повече от 150м. денивелация изкачване, след 2км. пантене по сравнително равен терен. После ще е лесно.
Хапваме и пийваме малко, връзваме се, слагаме коланите и тръгвам напред да цепя новия сняг. Часът е някъде към 17! Гледките са страхотни – към Grand Lui, Tour Noir и отсреща през долината към Combin.
Над главите ни са улеите на Fourche.
Опитвам се да хвана темпо, но немога. Повече от очевидно е, че височината вече ми е завъртяла главата и няма как да си успокоя пулса. Тъкмо разсъждавам над красотата на лифтовите ски и теорията на Ники Пеков за телта – и отзад се разнася грохот…”Какво става бре!?!!” Едно от снежните полета на Aiguille du Argentiere се срива и с части от серака помита основата на Col du Chardonnet – преди половин час бяхме там! Точно под рапела!!! Е едва ли щеше да ни отнесе или затрупа, но със сигурност ще да ни направи на снежни човеци и да ни докара вече порядъчна хипотермия. Вдига се достоен облак снежец, който вятъра разнася напред назад. „Уфффф, добре, че побързахме :)))”
Към превала Saleina се появява лек наклон – а аз се чувствам без дъх. 50-60-100 крачки и спирам.
Стамбето тръгва пръв и много се радвам, че е доста по-издръжлив от мен на височина. Панти с бавно темпо нагоре, а аз само му се увисвам на въжето, къде със или без предупреждение.
Вече сме в сянката и продължава да ми е студено. Слагам си лапите.
Стига ме до под превала – стръмен 200 метров склон, с бергшрунд в долната част. Слагаме ските на раниците – започва да тежи зверски, а котките на краката. Той е пръв, с щеки в ръцете – малко трудно прескача бергшрунда и на почивки продължава нагоре. Аз си вадя пикела и добре, че го правя, понеже 50м. по нагоре, точно на най-стръмното ми пада едната котка😀 Нямам обяснение! 2-3-4 крачки – почивка, и някак си стигаме до горе. Сигурно са минали 30-40мин. Ако имаше Светец на пантаджиите, със сигурност щеше да ми се яви. Главата ми не е с мен.
Стамбето стига пръв горе, а аз се излягам по очи на склона и го питам как е от другата страна. Отговора – „равна поляна” – „добреее”! Наистина – излиза се между две скали, а горе е платото Trient. Тъкмо навреме за хубавите цветове на залеза.
Очакването ни, и моя огромна надежда в тоя момент е, че това плато е с лек наклон надолу и има неповече от 2км. до хижата Trient. Т.е. ще стигнем бързо. Разстоянието е вярно, но има цели 2 леки спускания и две изкачвания, последното до самата хижа с поне 100м. денивелация. Нещо като билата на ЮЗ Рила. Чудовищна свинщина в края на дълъг ден! Както се оказва после, абсолютна традиция в строенето на хижите в Алпите.
Тръгваме някак си, аз се влача, мрънкам и псувам. Стамбето снима върховете. Вече е съвсем ясно и тихо, със страхотен залез. Зад нас на Col du Tour се появява група хора. Виждаме ги, като точки – оправят се нещо и не тръгват. Почти прекосяваме платото, когато се размърдват. Е, поне има някой и след нас. По-късно се оказва, че са група японци с гид от Шамони – Филип. Всичките 60+ годишни. Едни от малкото комуникативни хора, които срещнахме по маршрута, а Филип единствения гид, който си говореше с нас и обсъждахме заедно времето, маршрута, нашите и техните намерения. Планинар от всякъде…..името му обаче го научихме малко преди Цермат. Стигаме до под хижата, където вече виждам зор.
Стамбето пълзи нагоре, а аз засичам разстоянието по GPS-a и прилагам любим стар трик, да разделя оставащото на някакви малки етапи и да си броя крачките. Ако не стигна необходимата бройка крачки не спирам за почивка. Например 50 крачки, или 30 крачки, историята помни и доста по-малки стойности 😂. Някак си след 10 почивки за 250 метра, стигам горе пред хижата. Стамбето ме чака 5-10мин. сигурно – не повече. Взема ми ските, а аз му казвам, че беше много емоционален ден. Най-малкото…..
Ако не сте били на хижа в Алпите, тук е момента да уточня някой подробности – първо и най-важно там цари някакъв страшен ред. Ските, ски обувките, пикелите, раниците и нещата за сушене си имат съответните места и по добре да не ги нарушавате. В хижата се ходи с готини гумени чехли – които ги има там . После си плащате доволно – най-често за спане, вечеря и закуска – последните доста обилни, да не кажа грандиозни. Дори винаги има и свежа салата, която не расте на ледника, и както всичко останало я качва хеликоптера. Водата, вкл. и топлата се плаща, имате точно определено място за спане, и на масите в столовата. Времето за миене на зъби и прочие е също точно определено, а часът на закуската го решават гидовете според конкретния ден и техните планове. После закуска няма. В стаите за спане не се топли, но има солидни завивки, а и сградите са зверски изолирани. В общи линии е или прекалено топло под завивката или прекалено студено без нея. Средно положение няма. В стаите обикновено няма ток – само в столовата и само вечер. Книги за четене обикновено има достатъчно 😉 Шанса някой да се заприказва с вас или да ви пита от къде идвате или какво планирате е минимален. Това, ако не случите на готина компания, което е малко вероятно. Та така и на хижата Trient – 3100м. н.в., хапваме на бързо, изпиваме огромно количество течности и в леглата. Направо сме разглобени. Японците идват 1 час след нас. И все пак първият етап на Високия път е направен въпреки всичко в първия ден. На другата сутрин ни очаква хубаво време и едно голямо спускане в страхотната пудра до Champex. После рейса до Verbier. Или поне така си мислим….всъщност се оказва доста повече…….😀