Разказа е оригинално публикуван на www.befsa.com през Април 2012
Към 4.30 сутринта заслона се размърдва. Първо новозеландците, после японците, накрая и ние. „Немия” гид е твърде приказлив и ни пита дали не искаме да разделим такси с тях от Zermatt към Chamonix. Казваме му, че сме към Verbier, а той казва, че дори и там може да ни оставят. Боже, колко е услужлив! Все пак му отговаряме, че предпочитаме влака. Навън времето все още е мъгливо, ветровито и прехвърча сняг. Всички обаче са убедени, че ще се оправи съвсем скоро. Без мен. Филип определя реда – първо „немия” гид понеже са „най-бързи”, после сме ние, накрая японците. Чудесно!
Хапваме и оправяме багажа набързо, а скоро първата група излиза на снега. 15мин. по-късно сме ние. Навън е още синкав здрач с висока облачност.
Хвърляме поглед към маршрута от вчера и потегляме. Следва кратко спускане и сме отново на ледника Arolla.
Оттам – нагоре. Хоризонта е преграден от Mont Brule (3585м.) и превалите Col du Mont Brule (3200м.) и Col de Tsa de Tsan (3260м.). Първият е нашият, но изобщо не се вижда, защото е скрит зад скално ребро, а втория с това звучно име изглежда лесен и доста примамлив. Изкачването му обаче е груба грешка, тъй като другата му страна е стръмна 1000-метрова стана. Съответно на нашия GPS беше отбелязан с ясното „No!No!No!” и обект на доста майтапи през изминалите дни. На ледника слагаме коланите и въжето, а японците почват да ни дишат във врата. Идеален повод да си разменим със Стамбето няколко ранни сутрешни майни. Аз го упреквам, че се мотка – а той съответно….ххх…..:))
Превала е доста стръмен, пълен със сняг и ще се качва пеша. Филип твърди, че в по-добри времена, можело да стане и с панти, което ми е доста трудно да го повярвам. „Немия” гид си скрива хората зад една скала, и тръгва нагоре да пробива партина.
Всъщност се оказва мек сняг, върху камъни и хлъзгава ледена основа. Махат си ските, слагат котките и почват да драпат нагоре. Чакаме ги поне 10мин. Накрая идва Филип със завидна крачка с първите японци, обръща се и казва само едно изречение – „Seals off, skis on the pack”. Японеца му кимва, а Филип ни пита дали може да мине преди нас и поема нагоре. Начинът по който се движи по терена е наистина феноменален, без котки и само със щеки прави от разровена следа истински приятни стъпки. Ние поемаме след него също без котки, докато японците се оправят.
Новозеландците бедстват – просто нямат техника, а на всичкото отгоре са и с алуминиеви котки, които само драскат по леда. След 15-20мин. сме горе. За това време Филип прави 3-то качване с поредната раница на някой от по-възрастните японци!!!
След превала има леко спускане и траверс под стените на веригата Bouqetins (3800м.), а после дълго и монотонно изкачване по Haut Glacier de Tsa de Tsan, под стената на Tete Blanche (3600м) към превала на превалите – Col de Valpeline (3568м.)
Времето е мъгливо и ни открадва почти всички гледки.
Превала изглежда доста по-близо от колко е всъщност, а скоро вятъра донася дупка в облаците и слънчице. Знам, че от превала се вижда Matterhorn и се изнервям истински – искам ми се да тичам нагоре за да хванем гледката преди да го затвори, но просто е невъзможно – прекалено далече е.
Стамбето за първи път е по-изморен от мен. Сигурно защото не се натъпка на закуска, както обикновено. Изостава, а аз бързам към превала и псувам.
Най-накрая стигаме току под него, но „немия” гид ни прави изненада – избира супер стръмно изкачване, отново през серак, а точно на най-заледеното място се спира и почва да си копае следи за ските с пикела в чист лед.
Е това вече е прекалено – от цялата планина – точно от там ли намери! Естествено веднага съзирам конспирация предвид, че нямаме котки за ски, а те имат и следва серия от звучни благословии. Имаме избор да си направим наша следа, но в тия 50см. пудра, на кой му се рови. Новозенландците почти се претрепват на изкачването – Diamir + котки е лоша комбинация без нужната техника, а ние минаваме без проблем с лек напън в бицепсите и здраво стискане на щеките.
Последните метри на последния баир са страшна мъка. Сигурно защото знаем, че е последен. Стамбето се влачи, което е идеален повод да спирам през 25м. Накрая просто свършва!!!! Неможем да повярваме, но повече изкачване просто няма – явно все пак ще стигнем в Zermatt.
Той е там в далечината на долината, а от всякъде стърчат върхове, стени и ледопади. Слънцето пробива, а вятъра носи облаците. В мъглата пред нас изплува Dent D’Herens – истинско чудовище с цели 4171м. височина, а не далеч на север се провижда бруталната пирамида на Dent Blanche – 4357м.
От Matterhorn – засега ни следа. Правим опити за снимки – докато извадиш апарата и поредния облак е скрил гледката. Все пак с известна доза търпение нещата се получават. Махаме коланите – за последно, изпиваме чая и изяждаме останалата храна. Правим добра почивка – очаква ни най-мечтаната част на тура - почти 30км. спускане. След 30-40мин. сме готови. Малка дупка в облаците и най-накрая изскача самия връх на Matterhorn – само за минута, колко да го видим.
Спускането тръгва стръмно в пудра до коляно.
След 100м. следва и първата изненада, остър Z през мост над огромна цепнатина. Наистина това спускане в мъгла би било много неприятно и доста рисковано. Няма как да знаеш за този мост и да го уцелиш, а дупката е огромна и над 100м. дълга. Ние обаче сме късметлии точно над нас грее слънчице и единственото, което ни остава е да разцепим пудрата.
Прескачаме от ледник на ледник – сигурно са над 5, покрай Stockji и с викове само надолу.
Уникален терен в уникален сняг. Нагоре тренират състезатели за предстоящото култово състезание - Patrol de Glaciers.
Истински ги съжаляваме и пак надолу!
Скоро и почти без дъх от каране, сме на последния ледник – Zmuttgletscher, който се е дръпнал сериозно.
Наклона пада, а ние сме по дългата и хълмиста ледникова морена с ясна следа.
В ляво има постоянно каменопади, а някъде в дясно между Matterhorn и Dent’d Herens се изтрясква една лавина. Реброто Zmutt на Matterhorn прозира в мъглата – ние сме натам.
Траверса под северната стена на самият Matterhorn е дълъг и отвратителен, и традиционно на десен крак. Спираме под самата стена, въпреки ледника, който виси от горе. Гледаме дълго, вижда се почти цялата. Трябва да си наистина дяволски смел да тръгнеш по тази стена, камо ли зимата.
Неможем да не говорим за Гаджото, Фил и Тишо, които останаха тук завинаги. Сигурно минават 30мин., а ние сме още отдолу и зяпаме мълчаливо нагоре. Кулоара, който излиза в горната част на стената се вижда идеално – оттук да, но едва ли и когато си на стената. По дяволите – къде ли го загубиха?!?
Надолу има още траверс и бутане, дори за кратко махаме ските и ги носим. Най-накрая излизаме на първата писта към Zermatt и съответно първата кръчма. Неможем да я пропуснем, сядаме отвън с гледка към Matterhorn – точно над нас е.
Върха се губи в мъглата, а горе времето го затваря сериозно. Скоро и при нас вали сняг на парцали. Точно в моето фондю – но на кой му пука?!?!
Новозеландците и те са тука, а скоро идват и японците. Поздравяваме се с Филип и разсъждаваме над етимологията на думата бастун. Добър край на едно добро приятелство – или знае ли човек.
Надолу, надолу и надолу по разни писти с ужасен сняг – тип пластелин. Но, на кой му пука?!?
Всъщност, ако си карал по пластилин, можеш спокойно да закриеш сезона.
По улиците на Zermatt сме сигурно най-щастливите хора, а няколко часа по-късно всичко свършва на гарата в любимото ми селце Randa.
Времето се разваля тотално, а дори и в ниското започва да вали сняг. И все пак въпреки времето или заради него сме точно тук - на края на тура и без никакви компромиси с маршрута. Идеята ни да продължим след Zermatt по ледниците към Saas Fe отдавна се е изпарила високо в мъглата и остава за друг път. А за този "друг" път - остават и толкова много други неща. Страхотен край на страхотни 6 дни, а и на цял страхотен сезон…..”О quizas no es el final de la temporada?!” :))))